Америка е малко като оня свят

Америка е малко като оня свят. Който е заминал, не се е върнал обратно. Имаше и един друг човек. Той не ми беше брат. Но това, което ми каза, също не забравих през всичките емигрантски премеждия. „Знам – рече ми – че всеки те съветва да заминеш и да не се обръщаш назад. Но аз ще ти кажа – решиш ли да се върнеш, хич да не ти пука какво ще кажат хората. Който си мисли, че не си се справил, да ходи той да опита. Ако не ти харесва, не му мисли много и се върни…”. Десет години по-късно все същите мисли. Да стоя или да се върна. “Къде ще се връщаме – сърди се жената. Аз тук второ висше завърших, работа имам. В България наемат на работа само фолк певици по 18-20 годишни след пластична операция на гърдите. А и ти къде ще докараш този доход в България? Децата ни са момичета на 12-14 години. Опасно е да ги караме да живеят в онази разюздана бандитска действителност.” И майка ми плаче, че не съм при тях, ама си крие сълзите пред мен и ми нарежда: “Стойте си в Щатите. И къща си имате, и работа, а пък и доходите ви са достатъчни да си идвате на почивка в България.”

На почивка в България е хубаво. Ресторанти, хотели, всички роднини и приятели се събират да те посрещнат. Нямаш време от срещи, разговори и партита да се огледаш, да поговориш за истинските неща. Да чуеш какво им тежи на хората и как живеят. Да споделиш на теб какво ти е. Емигрантът в България бързо научава, че не е добре да се оплаква. Веднага те режат: „Ти пък какво искаш? Правиш куп пари, имаш къща, кола, пътуваш си по света.” Или пък си мислят: „Този некадърник и там не може да се оправи. Аз да бях на негово място…” И мислите им се изписват на лицата. Питаш ли за работа, направо ти се скарват като на малко дете: “Каква работа бе, джанъм. Ние тук едвам си припечелваме хляба. Я си гледай Америката”. Най-популярни са приказките тип “сапунена опера”. Да, има малко зор, малко трудности, но най-накрая българинът-емигрант преодолява всичко и им скрива топката на тъпите американци.

Оттам нататък живот в разкош от български тип. Спортни коли, цицорести мацки, екзотични пътувания. Най-важното е да съобщаваш кое за колко си го купил. Това дава възможност на слушащия да каже утре на жена си: „Тоя американец плаща луди пари за глупости, пък ми се заоплаквал. Аз да бях на него…”
За българите – американец, за американците – емигрант. Оставаш си човек от самолета над Атлантическия океан. Нито си тук, нито си там. Четеш разкази на нови български писатели. Като бисери в калта. Истински, изстрадани. За реалната България, за обикновените хора. Разбираш колко се е променило всичко. Няма я твоята България, емигрантче. Зачиташ се в американски писатели. Безкрайно интелигентни, начетени, чужди. Разбираш ги със мозъка, но не и със сърцето. Интелектуално удоволствие, но на сърцето му е нужен Чудомир…
Никога в България не съм харесвал хорото. Не го разбирах. Тук само го усетих истински. Не да го водиш, да го играеш е истинското удоволствие. Без да знаеш и без да си учил. Виждал съм как чужденци се хващат на българско хоро. И да знаят стъпките, можеш веднага да кажеш, че не са българи. Обичам този момент в хорото, когато то става едно цяло. Едно голямо припкащо и тропащо, толкова Българско Хоро, в което няма аз и ти, той и тя. Няма тази или онази група, и кой какво казал за другия и онзи как го погледнал и какво му отвърнал. Изчезват разликите в образованието, доходите, социалното положение. Сега разбирам защо на чорбаджийските щерки майките им забранявали да се хващат на хората. Да си подчертавали положението.
В България се стремях да съм различен. Тук искам да съм част от нещо. Па макар и един от хората, останали в самолета…